И пада мракът в моите очи,
отчаяно, тревожно ме прегръща,
една сълза в прозореца горчи,
мечтата ми се връща бавно вкъщи.
Болезнено, с един протяжен стон,
душата ми се свива окуцяла.
И отчаянието става моят дом,
а кръглата ми мъка става цяла
сълза внезапна със нечакан край.
Каквото е било – назад остана.
С усещането за измамен Рай
в сърцето ми разцъфва бяла рана. ...