И падаме, и ставаме – до гроб…
Каква ли беше тая орисия,
какъв бе тоя нескончаем път?
Дали не си с направена магия,
родино – дала земната си плът?!
Създадена начело с Аспаруха,
зад Дунава – световен кръстопът.
Богатство преживяла и разруха,
все търсеща заветния си път.
Със векове – и бляскави, и тъмни,
със радости, страдания и гнет.
В едни години – със хамбари пълни,
а в други – даже без трошица хлеб.
Историята! – трябва да я помним,
и Крум, и Самуила, и Борис.
Не бива да сме в мислите си скромни.
Величие – това е наш девиз!
И въпреки столетия злокобни,
прекарани под турски ятаган.
Ний оцеляхме – знамената бойни
развявахме сред родния Балкан.
Макар и да се лутаме понявга,
и да грешили сме – не отсега.
България запазихме я славна,
със смели битки в не една война.
Но нека да научиме децата,
че жилав, твърд е нашият народ.
Такава ни е винаги съдбата –
и падаме, и ставаме – до гроб!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
