... И стене тъжен вятър в тъмнота
Изронен смях превръща в самота
илюзии, душата ми съблекли.
И стене тъжен вятър в тъмнота,
на празнота живота ми обрекла.
Дори и за дъгата след порой
сурцето да успея аз да вържа,
ще плача под светлинния ѝ рой,
защото той усмивка не задържа.
Сълзите ще бродират пак с игла
върху гергефа чувствен безнадеждност.
А помня, че безбрежност съм била –
небе от нацъфтяла, бяла нежност.
Не го търсѝ! Небето се спомина.
Остана под савана на жасмина.
18.01.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени