Изронен смях превръща в самота
илюзии, душата ми съблекли.
И стене тъжен вятър в тъмнота,
на празнота живота ми обрекла.
Дори и за дъгата след порой
сурцето да успея аз да вържа,
ще плача под светлинния ѝ рой,
защото той усмивка не задържа.
Сълзите ще бродират пак с игла
върху гергефа чувствен безнадеждност.
А помня, че безбрежност съм била –
небе от нацъфтяла, бяла нежност. ...