И утре, когато от изток се съмне
И тази нощ тихо загърна се в було
Луната. Вълчица зави – до възбо̀г.
Ти спиш си, човечество, даже не чуло,
събираш ли сили за сетния скок?
Мечтата ти беше дъската отскочна,
родена безкрила, до точка се сви,
финална. За утрето, дето не почна,
илюзия бе и остана. Уви!
Небето бетонът полека закрива
и въздухът сякаш съвсем се втвърди,
но градските гълъби още са живи,
врабците чирикат си, както преди.
И само човекът – създание сляпо,
или е от алчност и страх заслепен,
в мочура на свойте желания шляпа,
дели с телевизор поредния ден.
А може би аз съм оголена струна,
в очите ми светли е целият свят.
Челото ми връх е – от слънце целунат,
в душата ми, там еделвайси растат.
А вие си спете спокойно. И свита
на топка, душата ви пак е душа...
А моята пак из Балкана се скита...
дано със стиха си и вас утеша.
И утре, когато от изток се съмне,
в очите ви светла надежда гори.
И всичката болка и всичкото тъмно,
върви в тилилейските мрачни гори.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
