И в небето цъфтят слънчогледи
Колко приказки знае реката?
И разказва ги, с глас на момиче,
всяка думичка бързеи мятат,
босо ехо зад камък наднича.
В плен на своето тясно корито –
плакне тихичко лунната риза.
Рéши нежно и в унес върбите,
вятър влюбен, поседнал наблизо.
Рибка блясва – Луна на небето,
по водата звездиците нежни,
пишат приказка там, откъдето,
ги прекъсна сънят безметежно.
И небето е детска ръчица,
от водата ѝ – жива ще гребне,
и по сова – среднощната птица,
ще ти прати магия – потребна.
На разковниче корени мила,
звезден прах, заклинания скрити.
Зрънце обич в сърцето си скрила,
тя лекува плътта и душите.
И се сливат сегашно и бъдно,
тя, реката, е мъдра и стара,
всяка приказка може да сбъдне,
с много обич и мъничко вяра.
Знам, че днес ти се струва наивно
и страхът те сковава – до кости.
Ако вятър от пътя си кривне,
ти попитай го – много е просто.
А Луната замислена, бледа,
към безкрая пътеки прокарва,
и в небето цъфтят слънчогледи,
та дано в чудесата повярваш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
