И воскресся из скорби

Дори и те престанаха да хлопат,

да бият чанове по женското ми его,

пометнах всички ялови въпроси,

миражите изметох, за да светя.

Май лошо се клатушках в тази ладия,

сулганът ме изхвърляше на сухо.

- Да се обесят вятърните мелници!

И всичките хартиени послушници.

Превърнах те в тотем на жива мисъл,

а дневниците се изпълваха със дати.

Стояха скучно прави, по солдатски,

и най-подир – простреляха лика ти.

Не се научих да те мразя – себе си наказвах,

подстригвах всяка малка радост, чаках.

Как беше горд от мрамор и мълчание

във пазвата ти камъка, когото не разплаках.

Сега в квадрата и кръга съм рана,

прободена от пика. Не искам милосърдие,

надсмивам се над губернатора на Клавдий –

сама ще разкова следите и ще тичам.

Така обичам всичките голготи!

(от тях се плашат жалките левити)

Не ми е нужна кърпа, нито Мириам –

сърцето ми синовно се е влюбило в живота...