И вярвам им... на тристата душѝ.

Каква не бях в сценариите разни? В декор опърпан, без сценичен грим,

с онази искреност, която дразни и край – уви все трудно предвидим.

Не сбирах поувяхнали букети. Сълза науж лицето не бразди,

цигара си запалвах – да ми свети, изчезнеха ли ярките звезди.

И все се крих зад прашните кулиси. И ако смях се все наглас се смях,

и вечно чувах: Скитнице, върви си! И тръгвах боса, в сняг и жежък прах.

И водех си ги – откачалки триста. И мене бройте – триста и една.

В блата, в пустини се опазих чиста. Аз стих съм, тиха песен... и луна.

Захвърлили сценарии и роли вървим по пътя... сипей, трън, до трън.

Добри и уязвими... просто голи. Сред псетата и всички маски вън.

Дали държи отрова – пълна чаша? Сърцето ли за кой ли път греши?

Любов е. Нямам време да се плаша... И вярвам им... на тристата душѝ.