Имало едно време…

В къщи, дето мръсният бедняк

да стъпи няма никога със крак,

живееха доволни и честити,

някога богатите в охолство

и разправяха със задоволство

за златото, с което са покрити.

Ходеше безспирно персоналът,

обикаляше огромни зали –

изпълняваше заръки господарски.

Ето – беше време за вечеря.

Сложиха шампанско и хайвери

за хранене обилно и по царски.

Вятърът трещеше неуморно

и на господарския прозорец

затвориха слугините капака.

Ала, в дървото имаше една

случайна, мъничка цепнатина

и плакнеше очите на бедняка.

От глад умиращ, жаден, уморен,

той всяка вечер гледаше сломен

блюдата, пълни с ястия отбрани.

Цял живот подритван като куче,

той така и нямаше да случи

като онези вътре да се храни.

И тръгваше с наведена глава,

мислейки си само за това

какво го чака в бедната колиба:

Гладните очички на децата,

чакащи парченце от комата –

без вино и безумно скъпа риба.

Но, ето – слънце пролетно изгря,

шумът от северния вятър спря

и пуснаха да влезе светлината.

Отваряйки прислужница капака,

закачи окото на бедняка

и падна той уплашен на земята.

Изпищя слугинята и хукна.

В миг чу се: „Изритайте боклука!

На часа го изгонете! Да се маха!”

Тръгна си нещастникът по пътя.

„Учтиво” го изпратиха отвътре