В къщи, дето мръсният бедняк
да стъпи няма никога със крак,
живееха доволни и честити,
някога богатите в охолство
и разправяха със задоволство
за златото, с което са покрити.
Ходеше безспирно персоналът,
обикаляше огромни зали –
изпълняваше заръки господарски.
Ето – беше време за вечеря.
Сложиха шампанско и хайвери
за хранене обилно и по царски.
Вятърът трещеше неуморно
и на господарския прозорец
затвориха слугините капака.
Ала, в дървото имаше една
случайна, мъничка цепнатина
и плакнеше очите на бедняка.
От глад умиращ, жаден, уморен,
той всяка вечер гледаше сломен
блюдата, пълни с ястия отбрани.
Цял живот подритван като куче,
той така и нямаше да случи
като онези вътре да се храни.
И тръгваше с наведена глава,
мислейки си само за това
какво го чака в бедната колиба:
Гладните очички на децата,
чакащи парченце от комата –
без вино и безумно скъпа риба.
Но, ето – слънце пролетно изгря,
шумът от северния вятър спря
и пуснаха да влезе светлината.
Отваряйки прислужница капака,
закачи окото на бедняка
и падна той уплашен на земята.
Изпищя слугинята и хукна.
В миг чу се: „Изритайте боклука!
На часа го изгонете! Да се маха!”
Тръгна си нещастникът по пътя.
„Учтиво” го изпратиха отвътре
А на сутринта капака заковаха.© Теодора Пенева All rights reserved.
Хареса ми!