Ирия
Ирия
Ирия, Ирия – мома хубава!
Ирия, Ирия – мома гиздава!
Ирия през планината вървеше
и жадни треви кършеше
Омайни цветя глава навеждаха
и на Ирия път правеха
Снага ѝ стройна калина
Очите ѝ черни кат въглен,
под черни ресници скрити
Устните – сочни малини
Ръцете ѝ бели кат мляко,
под пъстри одежди увити.
На врата ѝ златни алтъни се вият,
та чак до гърдите ѝ стигат
и като ходи потропват!
Толкова бе хубава!
Толкова бе гиздава!
Баща ѝ на припек седеше,
кехлибарена броеница редеше
и за Ирия мислеше
Като е толкова хубава,
като е толкова гиздава,
богати ергени ще дойдат,
ръката на Ирия да искат.
Дарове да донесат.
Дарове, златни алтъни,
Ирия да закичат
Във вярност да се вричат.
Ирия, Ирия!
Толкова бе хубава!
Толкова бе гиздава!
Майка ѝ сълзи криеше,
за Ирия все плачеше
Сърце ѝ свито беше.
Сърце на майка юнашка.
Дали аргатин ще люби,
или змей ще я вземе,
или змия отровна ухапе.
Толкова бе хубава!
Толкова бе гиздава!
Ирия с Орфей свиреше
С Евридика плитки плетеше
Със самодиви билки береше
Със змейове огън палеше.
Пресен хляб месеше
Непокорни гайтани усукваше
Шарени черги тъчеше
и за вода с менци ходеше.
Толкова бе хубава!
Толкова бе гиздава!
Ех, Ирия, Ирия!
Ти си родопска магия!
Ефирна, мистична
Нежно–Уханна!
с хубост омайна
и младост нетрайна
Толкова бе хубава!
Толкова бе гиздава!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирена Емилова Всички права запазени
