Искам
Раздвоен от проблеми все нищя
този век, пренаситен ефирно
и затрупан в оксидни огнища –
как убива и трови безспирно.
Искам само преди да угасне
тоз живот, Господ колкото дал е,
да се върна във детството ясно,
в онова, непослушното пале.
Да изтичам, ей тъй, без посока,
глътка въздух безплатно да взема,
та кръвта ми да кипне за скока
в тази мъничка, тъжна поема.
Искам пак да си върна момчето
в онова, пограничното село,
с ромоляща рекичка в дерето,
подир стадото с Пръвчо начело.
С планините, които опасват
като крепости древни къщята
и ливадите тучни и властни,
гдето стъпките още личаха.
Нищо... Нищо от хората няма! -
тука старите вече измряха.
В неми улички - спомени само
и огнища - без въглени бяха.
Но пред мен те отново горяха,
тънък дим над оджаци се вие.
Моя мила, провесена стряха,
мойта жалост... не знаете вие! –
в този град затъмнен от комини
и всред саждите кашлящи болно...
Безвъзвратно селцето замина
в път на запад, щастливо и волно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
