История за надеждата

Студено е. Когато всичко свърши е студено.
И някак пусто е, и някак празно. Царува пълен мрак.
И макар че на пръстта лежиш сломен
Към нови хоризонти тръгваш пак

Вървиш, вървиш.. а изход няма.
Все стигаш до някой кръстопът 
А всичко мрак е и тъма
Мъгла обгръща всеки път

И питаш всеки който срещнеш
“Страннико, да знаеш где е любовта??”
А той само вдига рамене:
“Не знам, не съм я срещал до сега”

Накрая вече ти омръзва:
“По дяволите всичко да върви!”
И тогава съзираш светлинката
Толкова бледа, в далечината блести.

И тръгваш в тази посока
“Мираж ще” - тъжно мислиш си ти.
Но светлината все там си остава
И все по-якро и по-ярко искри.

Накрая вече съвсем я приближаваш
И виждаш огън запален, до него старица седи
“Ти ..ти ли си любовта?” - запъхтян питаш
А тя се усмихва - “Страннико, седни!”

И ти до нея присядаш неразбиращ нищо,
наострил всички сетива
А старата жена се пак усмихва:
“Значи тръгнал си да дириш любовта?”

“Да! Ти знаеш ли къде е?!”-
питаш с нескрита болка в гласа
А старицата те в очите поглежда
“Никой, дори аз не зная къде е тя сега…”

“А ти тогава коя си?” с недоумение питаш
“И защо не се представи ми кажи?”
“Аз съм Надеждата!” - старицата каза
Отново се усмихна и продължи:

“Аз съм Надеждата, толкова стара
облечена в дрипи,к акто ме виждаш сега.
Вярно е, много, много съм видяла
Живея от как съществува света.

Помагам на хората, стига да мога
Крепя ги в нужда, подавам им ръка
И макар да ме мислят за ненужна
Без мен не би съществувал живота, нито пък любовта!

Ще се почудиш защо тогава съм облечена в тез дрипи
И защо тук, край тоз огън седя
Много просто, хората в мен спират да вярват
Все казват “Надеждата умря!” “

Тя отново млъкна и се усмихна горчиво
“Аз вярвам в теб!” ти едва промълви
“Нима?! Тогава какво чакаш?!
Любовта търсеше! Тръгваи! Върви!”

“Но къде да я диря?”
-“Където най-малко очакваш!” - посъветва те тя
“Но внимавай, по пътя ще срещнещ и друга старица.
Нейното име е “Самота”.

Не спирай при нея, само кимни и
А после по пътя си продължи
Тя… тя не е лоша, но…
Често всява мъка в хорските очи.

За това тръгвай, върви!
Търси любовта си безспирно  и нощ и ден!
И едва когато я намериш,
Ще разбереш защо си вярвал в мен!”

И ти се сбогува, както е редно
И тръгна отново по своя път
Но сега някак по-светло, по-бодро ти беше
Макар все още в мъгла да бе обгърнат светът.