Изгрев
Птиците отдавна ги няма,
в оранжево-кафяво се рее земята.
Врабчетата лакомо кълват хляба,
подхвърлен от една непозната.
Но някак свирукам си весело аз.
Душата е засмяна свиреща нота.
А слънцето приветства, гали и плаче,
от облаци дъжд, дошли капризно бързо.
Мигом сянката настъпила като оголено цвете,
събира в себе си огледално сърцето.
Обичам те, животе, мой!
Моя благост и надежда!
По пътя нов намирам камъчета,
като сърца рисувани,
като ехо дошли от неспокойното ято.
Обличам се в сиво, но пъстрото е като огън,
запалено от вяра, любов и желания.
Наблизо продават любимо кафе.
Отпивам глътка и се усмихвам в безкрая.
Студено е, може би за някого,
ала духът е жив!
Усамотена сядам на пейка,
минава майка с количка и невръстно дете.
Маха ми с нежна ръка,
един приятел в повече, как желая това!
Чувам глас познат, виждам в него-обичта.
Пристъпва леко, наперено, меко,
прегръщаме ме с поглед на лято.
И тръгваме незнайно къде, по улицата слети в едно.
Топло и тихо, сладко и тръпнещо е в моята душа.
Проблемите са оголени въглени,
но щом сме заедно- има защо!
Рисувана картина на слънца,
прескачам я тръпнеща от обич.
Разделяме се за кратко,
тръгвам за дома.
Там, котката се умилква като малко, наивно дете.
„Ех, мое момче, влюбена съм! Не разбираш ли това?“
Животът строг пое ме без жал,
но мисля за него-непознатия мъж.
Писахме си дълго,
но той не пожела,
да разкрие своята душа.
Може ли да обичаш две души, толкова са различни,
в моите мечти.
Когато спря да пишеше,
не те разбрах, обърквах реалност и сетива.
Харесвам те, уви, така е! Но и другия обичам.
Защо вселената поставя на крака,
изпитания безбройни , с
много тъга.
Чакам любимия, ала мисля и за другия.
Това как прави ме справедлива или - грешна,
недостойна ли ,отхвърлена, как да разбера ?
Тъмнината е без име, идваща в пет часа.
Тогава звън от телефон прекъсва мисълта.
„Няма да се прибера сега, мила.
Иван желае да пийнем малко , да разкаже за нараненото си его.
Разбери ме, моля те!“
И тя, спуснала косите, сготвила за вечерта, мълчи .
А после отговаря уж с усмивка на лице: “Добре, скъпи“.
Не беше тоз Иван, а някаква Иванка, след толкова години,
оставил младостта Тихомир,
на жена, която иска само страстта.
Заплака героинята върху нежните си устни,
на дивана техен, тишината пронизва.
А после-набира на непознатия цифрите бързо.
Видя се, скоро-
а пита Бог защо
е трябвало да стане точно, точно това сега.
Разходката променя хода.
Любовта е за наивници.
Не, по-скоро новата любов
е ято от надежди.
Възражда се обичта и не пита повече!
Знаеш ли в това ли е реалността?……
Обич-чакана и толкова различна!
Непознато- сладка, като вихър, поемаща.
Найден е с Иванка . Сара с Тихомир.
Вселената е огледало,
на новите илюзии.
Любовта е крайна спирка.
Само за двама.
Литна птица, а след малко замълча.
Тиха е и любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
