Купчина листа,
помежду тях
скъта̀ната тъга,
посипана с нападал тежък прах...
Листата в тъмното щумят,
покрили стари тайни
и мислите със спомени болят,
залутани във дълбини незнайни.
От ъгъла погледна ме забравеният скрин,
който помнех като малък,
опушено дърво с ръждиви панти,
за младостта отдавна отлетяла страда...
Отгърнах сам отминалите времена,
полуизтрити избелели букви,
зашепнаха оставените думи,
облечени във остарелите години.
Отместих купчината и въздъхнах,
закашлях от разбудения прах,
от лѝстите отдавното ме лъхна
и скъпи мигове познах!
Вървях по скърцащия под
и чувах стари гласове,
отдалечавах се от оределите редици,
напуснат от стопените в мъглата часове...
Разбрах какви съкровища съм имал,
превърнал се в преситен про̀сяк,
със шепи бисери съм взимал,
а в днескашното оскотяло празно равно
пълзя едвам-едвам
и всичко бавно се разпада
на сив безличен и погребващ прах...
гр. София, 19.04.2017 г.
© Димитър Христов Всички права запазени