И плаках аз, изплаках си очите...
И молех се, но вече няма за кого...
Простих на всички, но на мене кой?
Нима виновна ме изкарват всички?
Нима погубих времето си, за да дам на всички,
а сега няма кой на мене...
Мъничко любов да ми даде...
Поне с шепа щастие да ме зарадва...
Малко искам, не ламтя за много...
Раздадох себе си за тез, които не трябваше...
Забравих тез, които искаха ме...
Но уви...
Сега сама се боря със светът,
няма рамо на което да поплача,
няма ръка, която да хвана,
няма очи, които да ме видят,
такава, каквато съм истински...
Няма сърце, което да обикне моето...
А моето сърце обича всички...
Но защо, защо съм тъй наивна...
Сляпа ли съм, не разбирам себе си дори...
Добра, добра, но защо злото гони ме,
до кога ще тъна все в агония...
Животът бил, такъв, какъвто си го направиме,
ала не сама избрах таз карма, това проклятие...
Изоставен да си, неразбран,
отхвърлен от тук и от там...
Подритвана като куче, сега ръмжа
като коте мърках,молейки се за внимание,
но отново никакъв отговор, нито отношение...
Явно много искам, прекалено много е това:
Един да имаш до себе си, но да е истински! (E.Я.)