20.04.2019 г., 11:06 ч.
Изповедта на една сълза
Изгубих се в световната мазà,
затрупана сълза от архетипи.
В поезия въздига ме нощта –
човек-луна, над болките и дните.
Защо ли сме сърдити на това,
че няма справедливост поначало?
Не могат ли мечтите без крила
звезда да са за сляпо огледало?
Искрата на очите ми гори –
и вече не боли да си отиваш.
Говоря тихо с другите сълзи,
а ти от паметта си ме изтриваш.
Какво да завещая за финал?
Вратата затвори и остави ме.
Красивите ни ленти съм събрал,
но бавно ги изгарям. Забрави ме...
© Димитър Драганов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много си добър, Митко! Поздравления!
Защо ли сме сърдити на това,
че няма справедливост поначало?
Не могат ли мечтите без крила
звезда да са за сляпо огледало? -
Изповед на душата!
-
Радвам се, че сте усетили написаното между редовете.
Творчески вдъхновения и сила на мисълта Ви желая! -
Браво, Мите!
-
Хареса ми!... "Защо ли сме сърдити на това,
че няма справедливост поначало?"... така е, балансът не значи справедливост... Поздрави за твоята изповед, Димитър!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
звезда да са за сляпо огледало?"
Така е. Когато огледалата са вдлъбнати или изпъкнали, могат да отразяват само мечти без крила, Митко. Кога губим духовния си взор? И кой прекършва крилете на мечтите? Тази поетична абстракция много ми допадна! Сдържан, но дълбоко осъзнат вътрешен бунт усетих срещу моделите на архетипното вглеждане в душите на хората и в живота изобщо. Сериозна творба!