Изповедта на една сълза
Изгубих се в световната мазà,
затрупана сълза от архетипи.
В поезия въздига ме нощта –
човек-луна, над болките и дните.
Защо ли сме сърдити на това,
че няма справедливост поначало?
Не могат ли мечтите без крила
звезда да са за сляпо огледало?
Искрата на очите ми гори –
и вече не боли да си отиваш.
Говоря тихо с другите сълзи,
а ти от паметта си ме изтриваш.
Какво да завещая за финал?
Вратата затвори и остави ме.
Красивите ни ленти съм събрал,
но бавно ги изгарям. Забрави ме...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
Творчески вдъхновения и сила на мисълта Ви желая! 
