Извън хербария на този живот

10.04.2020 г., 9:06 ч.

Поезия » Друга

589 0 2

В тази тъй необуздана необятност,

под трупаните дълго скверни ледове

на хиляди отблъскващи химери,

изгряваш ти - единствен суверен

на чисто новата ни пролет.

Властелин на суеверията

с лунни очи и нощ под ноктите,

татуираш с мрак

небесната ми кожа –

гениално чувствен,

безкрайно трагичен,

без да мога да те стигна,

нито тук, ни оттатък,

искам да притихвам сгушена

в прегръдката ни невъзможна.

Само една хлъзгава скръб

ще стеле мъгла от видения -

твърде горещи за спомняне,

твърдо упорити в немилостта си.

Но когато последните двери

се затръшнат зад голите ни гърбове,

ще проумеем дара на вечността

и ще се целунем сред тихото,

стиснали гладката кожа на любовта

във преплетените си пръсти

с ухание на прясно откъсната ябълка.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

Marielli_De_Sing (Marielli De Sing)

2020-04-11T01:21:36+03:00

Съдбата е дъх на глухарче, а времето е никому ненужно бижу. То е просто онази бяла планина, съградена от костите на безброй мъртви мечти, на върха, на която не живее никой. Затова обичай сега. Обичай, обичай, обичай. Като заклинание, като проклятие, като вечност... Докато мракът се стопи...
ИнаКалина

2020-04-11T00:19:39+03:00

Само ако имахме очи за това "извън".
Колко мечти щяха да рухнат
като пясък изтънял до прах
Колко ябълки щяха да останат
недокоснати от грачещото време...Едно повличащо желание.