Извън хербария на този живот
В тази тъй необуздана необятност,
под трупаните дълго скверни ледове
на хиляди отблъскващи химери,
изгряваш ти - единствен суверен
на чисто новата ни пролет.
Властелин на суеверията
с лунни очи и нощ под ноктите,
татуираш с мрак
небесната ми кожа –
гениално чувствен,
безкрайно трагичен,
без да мога да те стигна,
нито тук, ни оттатък,
искам да притихвам сгушена
в прегръдката ни невъзможна.
Само една хлъзгава скръб
ще стеле мъгла от видения -
твърде горещи за спомняне,
твърдо упорити в немилостта си.
Но когато последните двери
се затръшнат зад голите ни гърбове,
ще проумеем дара на вечността
и ще се целунем сред тихото,
стиснали гладката кожа на любовта
във преплетените си пръсти
с ухание на прясно откъсната ябълка.
© Marielli De Sing All rights reserved.
