Жалбата на сянката
Лежах си на припек, а той ме подгони.
Прочете ми конско и дръпна ми бой.
Но малко му беше и цял куп патрони
по мене изстреля пишманът каубой.
А аз си кротувах в света двуизмерен
и слънцето следвах, не оня молец.
Обвързана с него с природни закони,
съм сянка почтена, не някой наглец.
А той ме ругае, размахва патлаци,
все с мене се мери и вкарва ме в грях.
Събира от вЪже и кол папараци,
дори на кокошките станах за смях!
Държи ме на постно, скандали подклажда,
какво ям не пита, пробутва ми боб.
А сам с мръвки сочни без свян се облажва,
с честта ми се гаври, за него съм роб.
От глад ще се гътна! В света ти, о Боже,
защо отредил си ми участ на скот?
Край, вече реших се, точка ще сложа
в небесния Страстбургер: искам развод!
4.03.2020
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
