Ждрело
Ждрело
Намирам те почти на сляпо,
намирам те като желан отдушник,
като чистилище. Изувам си сандалите,
преди Йоан да го направи. И си признавам:
в една фасета поглед може би ме има,
а в дъното на друг съм минало.
Реката хроницира всичко
без трите степени на важност.
Оглеждам се – фрагменти с моето лице,
парчета слюда от небе, дървесни магистрали,
сатенени воали слънце... в живака
на речното огледало копирани индекси.
Една душа
вдишва–издишва себе си,
пулсира хармонично с
въздух, блясък, багри, аромати… и величие!
О, Дядо Вазов!
Тя е първозданието, от което
сме избягали, изплашени от бесове,
от немотията пред великаните…
Сега се връщам, сега ще бъда с теб!
Ще ми простиш ли, господи, греха
на суетата, на градския живот дремлив,
на хилядите изневери във борби –
изгубих в тях, изгубих себе си,
парчета въглени от твоя дух,
не милосърдие, а врагове…
Дори не умих нозе на врази– да му се не види!
Ще ми простиш ли шумните вечери
без апостоли и с предатели колкото пръстите на двете ръце?
Вземи отлъченото агне,
върни в кошарата, стопли го с дъх…Помилуй!
В планинския палат, до речния му праг,
аз сгушена съм в теб, Отец.
Ждрелото е зелено училище. Ще уча тук
нашето „а, бе...” – человеческа азбуки.
tina
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
