Почти свикнах с новите си гости,

когато на вратата отново се почука.

Подскочих и бързо на пръсти

погледнах през тясната пролука.

Там, на прага, стояха три жени,

усмихнати, някак мили.

С дълги, красиви коси,

а две от тях ги бяха на опашка свили.

Чернокосата наричаха я Вяра.

С прегръдката си върна ми вярата в живота,

тя ми даде цяра,

който да ме съживи от шока.

Последва я надеждата.

Тя накара ме отново да мечтая,

върна ми жаждата

красотата на света пак да позная.

Последна, и малко срамежлива, беше любовта.

В миг изгони всичката болка и тъга. 

А аз след секунди вече бях силен, щастлив.

Бях смел, красив, обичан и малко див.