Тя пристигна последна на гроба,
преди минути си бяха тръгнали всички.
Бе жежък ден, носеше дълга плътна роба,
стръкче цветя и сърцето си - почерняла жълтичка.
Пресният хълм бе отрупан с цветя,
изтляващи вече на силната жега.
Покойния бе мъж на години, с жена и отдавна отрасли деца,
бивш семинарист, инженер. Деликатен, уважаван колега.
Жената бе около шестдесетте, с красиви черти,
сънувани навярно още от мнозина.
Стъпваше по котешки тихо, в онзи унес, в който боли.
Бе най-горещия ден за тази година.
Две пресушени от горест очи,
се сляха в самотата на тази нова могила.
Вселената отговори по своему, далечна камбана заби-
приветствайки закъснялата и нейната сила.
Кой ли вятър ги е сбрал?
Сигурно били са си последната опора?
Навярно студ ги е загръщал, дъжд ги е валял…
И са се обичали неистово-далеч от други хора.
До днес-деня на най-лютия пек.
До мълчаливия вик на жената от последния ред.
18.10.2023
© Иван Иванов Всички права запазени