Тя пристигна последна на гроба,

преди минути си бяха тръгнали всички.

Бе жежък ден, носеше дълга плътна роба,

стръкче цветя и сърцето си - почерняла жълтичка.

Пресният хълм бе отрупан с цветя,

изтляващи вече на силната жега.

Покойния бе мъж на години, с жена и отдавна отрасли деца,

бивш семинарист, инженер. Деликатен, уважаван колега.

Жената бе около шестдесетте, с красиви черти,

сънувани  навярно още от мнозина.

Стъпваше по котешки тихо, в онзи унес, в който боли.

Бе най-горещия ден за тази година.

Две пресушени от горест очи,

се сляха в самотата на тази нова могила.

Вселената отговори по своему, далечна камбана заби-

приветствайки  закъснялата и нейната сила.

Кой ли вятър ги е сбрал?

Сигурно били са си последната опора?

Навярно студ ги е загръщал, дъжд ги е валял…

И са се обичали неистово-далеч от други хора.

До днес-деня на най-лютия пек.

До мълчаливия вик на жената от последния ред.

18.10.2023