Жените на Добруджа
ЖЕНИТЕ НА ДОБРУДЖА
Когато престъпят на пръсти възмладите златни жита,
а въздухът трепка в предчувствия светлозелени
и в ирис на литнала птица в простора докрай ще чета:
жените на Добруджа идат. И идат за мене.
Те в двора на моето детство люляха призвездни треви,
или пък събираха, сведени, жлътнали дюли.
И моята сянка към тях, неизменно и дръзко, отколе върви,
додето гласче на щурец изведнъж не отбруля.
И чувствам: жените на Добруджа веят пшенични коси,
с които отмятат във мен страховете излишни.
Откакто животът на върбова клонка отдавна виси,
те сръчно превързват на дните ни тънката нишка.
Привечер рибарите слизат, запасали ризите ловко на кръст,
да хвърлят в безкрая на Дунава сребърни мрежи.
Жените на Добруджа ровят в градинките рохката пръст,
додето гласът на стопаните мрака разреже.
Над улова скромен не лягат раздърпани упреци зли,
че смисълът на битието разискрен е вече:
с две риби на масата, бели, жениците биха могли
да сгреят душата на цялото гладно човечество.
Те лягат на хълбок. Телата им светнали дълго горят
в онази загадъчно-синкава прелест на здрача,
и правят такава красива любов, сякаш туй е последния път,
когато мъж прага на тяхната младост прекрачва.
Понеже градът е със крепостна яка висока стена
и утрото точно в Силистра пристига по обед:
сърцето ми кротко въздиша по всяка красива жена,
но виж: на едничка от тях доброволният роб е...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
