Жестоката истина
Какво ли
не бях
за теб?
И вятър
в клоните
на твоята
душа.
И слънце
в дните ти
студени.
И пълна
със любов
луна,
дори и дъжд,
лекуващ
твойте
рани.
Дихание по
тялото ти
бях,
целувки
давах ти
без свян.
И още, още...
помня ли
аз вече?
Но ти избяга
някъде
далече.
Сега си сам!
Поглеждаш
в огледалото
и... Ужас!
Това, което
виждаш там,
е старец млад
с мечти
далечни...
Каквото и
да кажеш...
За всичко
късничко
е вече.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариана Вълкова Всички права запазени
