"В стихове как да въздишам,

проза грозна по света.

Как да пиша, как да пиша,

като трябва да крещя?"

Дамян Дамянов

Когато е студено вдовишкото легло

или е изтерзано сърцето от тегло,

от самота ранена, ми идва да завия,

аз мъката изплаквам на бялата хартия.

Несретната си участ изливам в стихове -

вълнуващи, тревожни... Не рими - викове!

Така в нощта се ражда изстраданият стих.

Във него се спасявам, дочаквам изгрев тих...

Едничка аз си зная за бурята среднощна.

Денят ме грабва власно с десницата си мощна

и ме върти жестоко от сутринта до мрак...

Животът ми прилича на бърз среднощен влак.

Зоват го малки гари, той - тича запухтял.

Големи го привличат - пристига закъснял!