Какво направихме...

Какво направихме...

„Ах, какво направихме!

Кончето забравихме!”

„Хамлет”, ІІІ д. 2 сц.

Какво направихме с живота си?

Мълча като подстриган наборник.

В преградите на времето сме само фотоси,

момичето с бретона - аз ли съм, или не съм?

Не тропат по вратата късни гости,

а прагът ни отдавна е обрасъл с грижи.

Олекват масите. Разлива виното край чашите,

по-скъпи от приятели са сметките за тока.

Тъгувам нощем по звездите, по крилата.

Не мога в шепа да ги взема.От там изтичат

пясъци от трезвост. И слънцето върти,

но не е нашето и е дори враждебно.

В краката ни изсъхват миди –

черупки на души корабокрушенци.

Морето още скита след изгубеното,

а бреговете си остават чужди и солени.

Вървим по сенките, системи за обдишване,

животът ни догонва с огнен дъх и по гърба ни

залепват данъчни фактури като фишове

на цивилизация, изпила хапчето за сън.

Защо продадохме от безразсъдство

на есента галошите за кал...

Защо осъдихме невинността да проси

и пролетта замина в емиграция на запад...

Дали от възрастта, или притурям скепсис –

деля със Хамлет трудните въпроси,

но като Йоан сандалите Му нося...

Не съм готова да достигна края още...