Камъче

2.07.2017 г., 23:00 ч.

Поезия » Гражданска

752 1 2

Едно камъче по пътя ме намери
ритано и хвърлено на една страна.
Горещ е асфалтът,а то трепери
слънце го грее, но няма топлина.

Взех го тихо и нежно в моята ръка
отидохме да му търсим приятели.
И под сянката на зелените листа
то разкри пред мен душата си.

Било част от голямата скала
живеели в планините красиви.
Били дарени с много добрина
да направят хората щастливи.

Използвали ги за бетон и асфалт
за да може всеки да стъпва леко.
Но същият човек подлага крак
и го изритва някъде там,надалеко.

Напълниха ми се очите със сълзи
стиснах камъчето,дадох усмивка.
Казах му, че с такива деца добри
скалата майка е била щастливка.

И нека истински да обичаме
защото някой от това страда
Имаме право дълбоко да дишаме
а любовта да бъде наша награда.

2017

Произведението е участник в конкурса:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

tanq_mezeva (Таня Мезева)

2017-07-03T09:16:22+03:00

Интересна приказка за камъчето. Браво, Явка!
goblenka (Маргарита Ангелова)

2017-07-03T07:21:46+03:00

Браво! Дал си визия на душата на камъка! Знаем, че и той има такава, но не си я представяме. Сега я виждаме. Браво!