Камък и лед
КАМЪК И ЛЕД
Там някъде, в широкото поле, наглед
стояли самотни, в студ сковани
камък груб и буца лъскав лед,
от никого досега те не пожелани
и присмивал се ехидно пак ледът,
че лъскав бил и много той красив,
а тъжен свит стоял си камъкът
и знаел, че справедлив не светът,
но дошли в полето хора с шарена кола,
камъка видели те и взели начаса
- тогава пак ледът ехиден се присмял
и от злоба пак започнал да се фука,
че бил свободен, а камъкът бил роб
и, че си стои в полето, без да му пука.
А камъкът в града и стоварили на купа
до други много негови подобни, груби,
започнали да зидат къща малка и красива,
дом да стане нявга тя и огън да я сгрява,
а камъкът стоял и станал част от нея.
Ледът се пак присмял и злобен до полуда,
че камъкът страхлив бил и в таз заблуда
забравил, че пролет идва и тогава
в небето ясно слънце грее и не спира,
ледът изгубил своята красота и блясък,
молел се и кланял времето да спира.
За красотата си боял се, без да подозира,
че горкият скоро ще стане на вода
- а камъкът стоял и тъжно му било,
че не може да предотврати таз беда
и да избегне идващото слънце зло!
Ледът попил в земята, а камъкът и днеска
стои си там под стряхата човешка!
Така че, мили хора, аз ви моля,
намерете време, за да се осъзнаем
и да обмислим всяка наша грешка,
колко малка е и колко е човешка?
И заслужава ли си тази красота,
когато губим се и лутаме в света
или да сме малка част, но най-добра
от общата и от нашата игра!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Митрев Всички права запазени
