С ръст висок, с много сили,

но кротък, мек и разсъдлив.

С нрав весел, с очи мили,

с мустаци буйни, в лице – красив.

Настане вечер и чува се песен

там долу нейде в горите.

Туй пееше Петко с глас чудесен,

там млъкваха даже щурците.

Живееше в село - спокойно и бавно.

Представа си нямаше даже,

че чака го бъдеще трудно, но славно,

че агите той ще премаже.

Но дойде ден страшен, фатален!

Брат му съсякоха турци.

И той от мъка и ярост запален,

стисна свойте юмруци.

В сърцето му – огън, в очите му –  плам.

Той беше жаден за мъст.

И за последно отиде в Божия храм,

целуна Христовия кръст.

Стисна си пушката, сложи калпака

едвам седемнайсетгодишен.

И тръгна нанякъде нейде в мрака,

в шубрака потулен и скришен.

С малка дружина, но смела и вярна,

раздаваше правда и съд.

Душманин наблизо се вече не мярна -

нямаше толкова луд.

Превърна се той в легенда, в мит

таме под небосвода.

За някои – меч, за други пък щит -

капитан Петко войвода!