Като забравена зора
Очаквах своята мечта
да тръгна пак в полята
и слънцето като съдба
да се усмихва в небесата.
А бях сред задимен покой,
където вечерта угасва
и сред неонов упокой
лехата с бурени обрасва.
Но чакаше ме дори там
пак обичта непримирима
- като забравена зора -
и молеше се да ме има.
© Виолета Томова Всички права запазени