От болката в душата ражда се живот.
От черното крила на птица бяла.
Попитайте ме, как се минава през любов,
която в тръните от мъката бе нацъфтяла.
За болката си зная аз сама...
тя с думи и със четки по платно не се рисува.
Преглъща се с ракия в чашка или със сълза,
удавена в копнеж по ланшна пролет най красива.
А черното премива се във ласката на пролетта,
която със дъха на бялото кокиче
измива сълзите и диша любовта,
но в дъждовете не се влюбва онова момиче.
Но в бялото на лястовиците под навеса
все още на надеждата искрата мъжделей.
И в сладкото цъфтене на салкъма
любов от бялото в всемира ще възпей!
И ще се носи аромат на обичта покълнала
дори в пустини дето и тревичката не никне,
защото на крилете любовта си е понесла
красива музика във черно-бели тонове, която пее.
© Евгения Тодорова Всички права запазени