Спомени като сенки по стените стелят се,
ударите на сърцето ми ги разлюляват.
Чувства забравени, в лед ме сковават,
но жарта в гърдите ми всичко разтапя.
Шепотът на миналото отеква в нощта,
като призрачен хор пеещ своята песен.
Мечти разбиват се в скалите на реалността,
оставяйки след себе си парченца стъкло.
В тъмната стая на ума ми носи се
симфония от спомени за отминали времена.
Върху платно от лен, нежно като кожата ти,
ще нарисувам шедьовъра на душата си.
Ти върви и търси, дано намериш себе си!
Аз ще броя звездите докато се върнеш,
а ти отново когато цяла си, потърси ме,
ще бъда тук, когато цъфнат люляците.
© Nebula Всички права запазени