Когато мокри гвоздеи валят
Дъжд студен приковава тъгата
върху въздуха с гвоздеи мокри.
Непрогледната скръб е в сърцата,
с насълзени зеници са локвите.
Вятър къса замлъкнали струни
на уплашени върбови клони.
Пред предателство – пълно безумие! –
зъзне днес непростимият спомен.
А кървящата Му плащеница
пак засрамени гледат звездите.
Във ръката ми гасне свещица,
остри сенки пробождат очите.
Този дъжд на Разпетия петък,
тези гвоздеи – мокри разпятия –
в мен ограбват надеждите цветни
за простилите Божи обятия.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
