Вървя със плахи стъпки по земята,

която някога над мен ще тегне.

Уж нямам поводи за срам.

Порокът ми е, че съм беден.

И се ослушвам като в чуждо място,

нарамил старите си лаври.

Макар, че хващан съм на много тясно,

не помня как съм се избавил...

Дали се пусках по инерция

или минавах между капките? 

Без цел, посока и претенции,

удобно си подлагах с факти...

Каквото бе - такова. Точка. 

Да мине ден и друг да дойде. 

Живях във паузи сред отсрочки 

на шансовете си безброй. 

А днес отварям си портфейла, 

(почти е слепнал от година) 

рецепта някаква си зейна, 

и вътре скрил съм детелина. 

Понеже вечно се оплаквам 

на Бог, че нямам си късмет, 

аз явно сам го подминавам. 

Добре, че не подминах теб. 

Вървя с обувките на дявола 

и нагло дърпам му опашката, 

а ти, че сякаш недострадала, 

с душата си за мен му плащаш... 

Уви, но аз не заслужавам. 

(Ще кажеш, колко ме обичаш.)

Сега се сетих, имам срам. 

Освен бедняк, съм и различен. 

Но аз ще се запомня прѝживе, 

богат с любов от тебе даром. 

Гневя се, че не бях си ближен 

и в себе си загубих вяра... 

Тогава в онзи миг на преобръщане, 

преди да ме покрият с пръст, 

ще моля Господ за завръщане, 

но Той ще ти посочи свещ и кръст... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

13.05.2024