Когато си измислих Дулсинея
Ти вярваш ли във мелниците, Санчо?
Във мелниците, цепещи вселената
на малки безмисловности, обрамчени
с фалшиви вени, Санчо. С празни вени.
Кажи ми, Санчо, беше ли цинично,
когато си измислих Дулсинея
и тръгнах (срещу Тях) да я обичам,
и себе си обичах... като нея?
А чувах нощем, Санчо, във съня си,
как мелниците кълцаха косите й,
в обковната си глупост как я търсеха...
Те, мелниците, Санчо, я съсипаха.
Те, мелниците, Санчо, я погребаха.
С лопатите приличаха на рицари.
С машинна точност целеха. Изтребиха
последната й родственост със птиците.
Те бясно, Санчо, хвърляха скали
в защита на замерените с камъни.
Но... тя не доживя да я боли.
Умря под тежестта да бъде Дамата.
Та, Санчо, днеска не е за поезия.
Тя рухна с Дулсинея. Смляна с мъст.
Кръстато знаме лесно се извезва... но
не всеки кръстоносец носи кръст.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Мавродинова Всички права запазени
