Кой открадна куклите ми от лалета?
Времето е онзи дух, който идва с лунни ръце.
Времето е сякаш спряло, а стрелките са без пулс.
Часовник си краде минути-като раците напред и назад.
Времето е лунапарк на птици, с белоснежни криле.
Може би Януари си отива, но все още гледа
ме с глухарчени очи.
Всичко е с бели ризи, зима е с неонов прах.
Слънцето с цвят на старо злато, примряло и
жуми, в къща сгушено от раковина, до лятото брой.
Вятър сякаш ми примомня, за приказката на ели.
За кестените с таралежени игли, за тиара от кокичета
и венчета от маргарити.
Вятър сякаш ми припомня, че поезията храм е,
с восъци засъхнали и мисли разпилени!
И там не пипай- твърде много не мисли,
не променяй, това импулс е, който те
разпилява на земетръси човешки.
Може би е време, в сенките на стиховете си
да се не крия.
Може би е време, в илюзията да не се спотайвам.
Може би е време, за брак между химикал и тетрадка,
с мастилен воал.
И кой казал е, че в интриги се забърквам, в скандали
и спорове безмислени, това е черта човешка?
И кой казал е, как да пиша и откривам себе си?
Това е само за безсилните, за енергийните вампири
и духовните воайори!
Че дърветата са само дървета, но виждал ли е някои?
За тичинките с феи, за пчелите с полепнал нектар и
пиршеството от мравки.
За всички зеленобради джуджета, горски нимфи и
поточета с дриади.
За облачните арки и небесни катедрали от яспис, сапфир
и кобалт.
Не съди и не хвърляй камъни, по чужди очи, а виж си
треските за дялане.
Не съди и с пръст не сочи, облечи се във вретище и с пепел
се посипи!
Поезията за всеки е, чужди мисли не пиши!
19.01.2021г
Николай Василев!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Василев Всички права запазени
