Корени изгнили от войнска самота
ходя бося,
кожата ми с цвят пустинен пясък,
очите ми поток лъчи,
в тъмата - фотонен блясък.
Летя ефирна...
ти намери ме сред рояка хиляди звезди,
ако не ме достигнеш,
тогава се върни,
Назад, Назад,
където духът ти безмълвен спи.
Изкъпи се във вир от елмазена роса,
пречистен, преминал моста,
при мен ела,
да те помажа с блавонно пурпурно ухание,
да те погълна с пъстроцветна чистота,
да докоснеш полъха на северно сияние,
корени изгнили от войнска самота,
прегръдка нежна отново да съживи!
Дива в мен гората, дива,
в своя бяг далечен,
стреми се да целуне небесна шир,
да догони вятъра,
да изпее песента на пролетта,
като потънал кораб,
завещал своята история
на всички морски нимфи,
да разнесе отвъд океана ехота на любовта.
Пламък в мен гори,
студа на зимен сън стопява,
искрящ исландски фьорд,
потича по склона на гръдта,
потъваща в недрата на земята,
сълза планинска с изгрева се съживява,
изпива първа глътка от извора на вечността,
душата й толкова ранима,
възкръсва в еделвайса на върха.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аматерасу Всички права запазени
