Не ме мисли, не ме търси -

ти, дето всичко ми окраде,

бързо изминават пролетните дни,

щом живея единствено през спомен прашен.

Улиците пусти влачат старите слова.

През прозорците отчаяно опитвам

и да шепна, и да викам,

а думите остават зад заключена врата.

Живота яростно през въздуха пробива път,

като муха, затворена във пясъчен часовник.

И въпреки това ме търси люлякът със своя дъх

Ах, каква утеха за един затворник…

Планините се превръщат във вълни,

погледнати от толкова далеко.

Забравих как изглеждаше света преди

животът срещу мен да е протекъл.

Ей я моята младост, зад стените дет утихна,

самотата се научи как бавно да я убива.

И когато вече падне невидимата барикада,

внезапно няма да съм на осемнайсет, а ще бъда стара.

А как искам в Созопол да отида,

да пробия решетките на моя град,

със любими хора и любима бира

да си припомня какво е да си млад.

А въздухът да не е всеки ден един,

да е ту солен, ту прохладен

и вятърът, играейки с косите от рубин,

да пълни с пясък погледа ми жаден.

Нека тази пролет си отиде, без дори да я докосна,

но след оставащите дни, нека бъде както бе преди!

Искам си ограбената младост, не искам ничия корона,

нека от щастие да ме боли, нека бъде както бе преди…