Краят на чакането
Жулиета стои и се взира отчаяно в здрача.
Колко нощи прекара на стария, прашен балкон!?
Още млада е, значи, все още умее да плаче
и да чака звезда да изгрее на пуст небосклон.
Зад гърба и́ висят, отмалели и тежки, крилата и́ -
няма място за тях, твърде тесни са тези стени,
закърняват и вехнат от дяволски дългото чакане
с някой влюбен Ромео да потърсят простор, висини.
Всички празници губи, от умора едва се крепи
на пантофките бални, а под тях вече зреят светкавици,
но не прави безсмислени опити просто да спи,
че дори и в съня няма балове, танци, наздравици...
И полека изпълва я странен, безименен гняв.
Не към него - невинен е, просто гневи́ се на себе си,
че загуби години за някакъв спомен мъгля́в
и дори красотата спасителна, днес непотребна е.
В най-дълбокия вир на сърцето си знае сама -
от безплодно очакване, по-зле не може да бъде.
Още силна е, още не е спомен стар младостта,
огледалото строго, все така, не изрича присъда.
И разпери крилата - първо плахо, а после - с размах.
Още помнеше как се лети (май забравяне няма).
С благодарност прие на Ромео урока - без страх
отлетя надалеч. А стените ... били са измама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
