Круша
Намерих саморасла круша.
Направо сладка като мед.
Под нея славеите слушам.
Извадих може би късмет
или пък майката природа
чрез птиците ми я пося.
Обичам ей така да бродя
или тревица да кося,
да спра под нея за отмора,
да пийна мъничко вода...
Берат я птици, други хора,
но аз не виждам в туй беда.
Огромна е. За мен ще има.
Сам вятърът ще ми отбрули
Кои колкото успее - взима.
Ще мляскат тук глигански зурли.
Ех, слюнката сред зима ми потече.
Как искам лято! Лято искам вече!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димитров Всички права запазени
