Кубчето на Рубик сама ще подредя,

душата ти не искам да петня...

Кръвта от пода сама ще избърша,

а любов кога ще се науча аз да върша?!

Лесните неща не са ми по вкуса,

за думи аз работя, а с тях не искам да боравя...

Дефектът ми е, че не мога да забравя...

Добрите хора пазя ги отдясно,

а лошите ги пускам на място тясно.

Там отляво много ми е закърняло,

артериите ми хванали са пак ръжда...

Само съвестта остана - с нея боря се като с люта рана!

Помощта на други пол не ми е нужна,

всяка прегръдка с тях е чужда...

Всяка усмивка - тъга...

Мисли си, че има слънца...

Да рисувам забравих и боите изхвърлих,

там отляво ми е много закърняло!

Кубчето сама ще подредя,

не бива да поемам чуждата ръка...

Защо не вярвам на измамници красиви...?!

Защото често и моите очи са лъжливи!

Като на моето диво Аз не вярвам,

как във тебе да повярвам?!

Кръвта по пода от къде...?!

Днес убих жената в мен,

свърши нейният плен.

Душата кървеше,

а жената спеше... вечен сън!

Днес осъзнах колко преходни и жалки са всички залъгалки,

а ние си мислим за подвизи и смелост,

това е низост, а не умелост.

Днес разбрах, че само времето е над нас

и то бичува ни с бодливата си тел...

Колко съм суетна, жалка и кокетна...

тревожа се от няколко дупки в лицето,

а забравям за огнените белези в сърцето!