Къде си се загубила, човечност,
присъща уж единствено на хората?
Достатъчно ли твойта несърдечност,
живее в предизвестие на злобата?
Отглеждаме в усмихнатия вакуум -
души измежду фалш и лицемерие.
Каквото да покълне е сакато,
от люлката до свойто погребение.
Къде ли си се скрила ти, човечност?
Защо си с етикет и ценоразпис?
Защо си благодарна на рушвета,
от гладния за хляб, да плаща пасти?...
Излез от тесногръдия си мрак!
Отново просветлявай ни с доброто,
но мигом щом подвие някой крак,
ще иска да простиш греха на злото.
Дали агонизираш в някой ъгъл,
затрупана под хвърлените камъни?
И сам светът не вярва, че е кръгъл,
а камо ли пък аз, че е за двама?...
Зарових незабавно страховете си,
че ти не ще се върнеш в нам отричана.
Прегръщам любовта си със ръце.
Не може да те има без обичане...
©тихопат.
Данаил Антонов
29.03.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени