КЪМ
Смразен от белотата непосилна
в безизходно вълшебно настояще,
залитам в кръгозорите менящи се
и рея се в самотно изобилие.
Безброят светове несподелени
изгрява със съзвездната си прелест
и вика ме, и аз ще го населя -
тук всяко Мен навек е възцарено,
но литвам пак към вечното изгнание
с духа на произвола в пустотата;
Пространството божествено поклаща
безцветния си лик: в неназованото,
във взора му бездънен се оглеждам.
Всемирът се усмихва като Ти,
родена между двете самоти,
ти в проход неизведан ме повеждаш.
В поличбите те следвам на дъгите
към твойто неизбежно сбъдновение:
попътното ликуващо безвремие
пристъпва и в недрата ти ме вплита.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Всички права запазени
