Морето, ето го насреща!
Някак примамливо зове,
с красотата си безбрежна
и гореща,
вика, и нищо не може да го спре!

Към хоризонта! Там далеко!
Към приказните дни на детство,
сякаш сърцето ми полита
и става на душата леко!

Безгрижие, вълни и пясък...
Тишина!
Примамливо шепти за любовта...
А тя, пяната морска на вълните,
нежно гали, сякаш пита:

"Ще дойдеш ли към хоризонта?
Там има приказни страни!
Там душата ти полита
на гребенът на морските вълни!

Ще дойдеш ли?"
Сякаш е нужно да ме пита!
С вълните душата ми отлита
към хоризонта и към моята мечта,
към жената - сродната душа!