/ П.П:

Ще се опомниш щом стане твърде късно. / 

Кървав ми е декември - 

по ръцете ми кожа на прах.

Усещам още по тях студените

клетки, които през деня държах.

Прибирам се към вкъщи, 

а навън - полумрак.

Ужасена, отвратена, полази ме

по тялото страшен гняв - 

че хората убиват, убиват без страх.

Че чий живот по-ценен е от нас?

По телата ни - козина и горяща мас.

Човеко - моля, обясни!

Погледни, внимателно -

свидетел си на последните ни дни.

И сега: човеко - я се обърни!

Не приличаш по нищо на същество

загубил души по време на войни;

урока така си и не научи;

продължаваш да гледаш,

да учиш, да броиш, да използваш,

под лупи, в клетки, 

в кафези, зад решетки - 

                       жалните, невинни души.

Надявам се някога на тяхно

място ти да си, та да видим тогава:

можеш ли да ядеш пари!?!

Всяко залче в устата ти - да те гори,

като вечен въглен - да бъде адът ти;

и всяка твоя глътка въздух - да те души,

да се молиш, да плачеш без да има кой

над теб да се смили.

И всеки твой зов за помощ  

да бъде все по-малко чут - 

че от глухи, неми, слепи и

недъзи бил обут светът.

Кървав ми е декември.

Земята отвори ли се - е пещ.

А ти гориш по-бързо и от свещ.

Кървав ми е декември.

Прибрах се във вкъщи - едва,

мокрите дрехи съблякох още на входната врата,

пристъпих бавно към прага на банята и взех

гривната ми за коса.

Щом влязох във ваната,

нямаше и следа от чистата вода -

пяната бе червена, 

а остатъка златист ми напомни за участта...