Късметът вехтошар
Отркри и мен късметът вехтошар.
- Пристигнах! - каза той великодушно.
Разбрал бе, че ключалка и дувар
не правят дом, дори комин да пуши.
И ситният дъждовен капков шев
по скъсаната ми съдба затрака.
Приела бях, че кривия верев
е мой, но пак претърсвах сляпо мрака.
А вехтошарят, болката съзрял,
запълни като фокусник пейзажа.
И сякаш бе с мечтите ми живял,
издигна ме високо над паважа,
не в камък да се спъвам, а в небе
с дворци да стъпвам аз като принцеса.
Попитах го той истина ли бе
или мираж сърцето ми замесва.
Аз вече знаех колко ме боли,
когато две пътеки се прекършат.
- Не вярвам, че над мен ще се смили
съдбата! - казах. - Приказките свършват!
Но още съм с късмета под ръка,
той своето небе ми преотстъпи.
Понякога се случва и така –
животът в късна есен да напъпи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
