ЛАГЕРЪТ
ЛАГЕРЪТ
Дори и камъкът ще проговори,
изплюл кръвта на мъртвите край Ловеч...
Мълчаха птици, зверове и хора,
а въздухът горчеше на олово.
На метри само - някъде оттатък
в изгубената сянка на живота -
е легнал споменът, тръпчиво-сладък -
по-слаб и от прощален вопъл.
Ръмжаха дните - глутница свирепа,
заръфала душите ослепели.
Но кой да чуе бития несретник,
че свит на нара във съня си стене.
Безумството, размахало тояга,
трошеше на надеждата нозете.
Но и към Ада грешникът да бяга -
не ще се скрие в крепостта превзета.
И камъка - додето поглед стига -
пътека е и кръст е към Голгота.
А падналите - ангелът ги вдига.
И от човека - по-щастлив е скота.
Така, без глас, усмивка и без име,
от боя и умората замаян:
последното, което още имаш,
е може би - да издържиш докрая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любен Стефанов Всички права запазени
