Луда пролет
Искреше слънцето, усмихваше се просто.
Разливаше от светлината си в безкрая.
Вълшебен миг - бях сякаш негов гостенин,
напуснал тъжната си малка стая...
И луда пролет в клоните напъпи,
наметнала се с булчинското бяло.
Невеста бе - от дъждове окъпана,
разтърси буйното си младо тяло.
Приседнах аз на дивната поляна,
живота да усетя как се лее.
Тревички да погаля замечтано.
Стада от агънца край мен да блеят.
Тече си времето забързано... Последно!
През прагове и бързеи отнася
пенливата и непонятна вечност,
чрез пролетта даряваща причастие.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
